Град Троян е възникнал през 15 век като предбалканско попътно селище. Историческите разкопки от областта намират свидетелсва за тракийско население, заселило се около устието на река Осъм. Намерените при разкопките тракйски предмети датират от бронзовата епоха. Това са основно сечива и керамика, както и други вещи от бита. Находките красноречиво говорят за богатата култура на траките и за първите наченки на традиционните за троянския край грънчарство, ковачество, кожухарство.
Като потвърждение за тракийското присъствие, през 2000 година в местността “Турлата” археолозите откриват най-старото тракийско селище в Стара планина.
Историците предполагат, че Троян е получил името си от древния римски път “Виа Траяна”, който свързвал Дунав с Бяло море през I-II век от Новата ера. Римският път служел за пренос на товари и стоки, а в подножието на планината се създали ханове за почивка и отдих на керваните и преминаващите. Така започнало да се установява трайното население около река Осъм.
В началото на османското владичество, бягайки от произвола на османлиите, по тези земи дошли заселнически племена от Дунавската равнина, Чипровско, Берковско, Разложко и Охридско. Плодородните почви около река Осъм, дали възможност на населението не само да се устрои, а и да добива прехраната си.
В края на XVI и XVII век градчето започва своето стопанско израстване. Така с времето се зародили занаятите, традиционни за троянския бит.

Грънчарството,възприето най-вероятно като наследство от някогашните траки, е останало запазен знак на троянеца и е дало началото на съхранената и до днес Троянска керамична школа с типичната троянска керамика.

Природните дадености на този край-плодородните почви и пасища, водите на река Осъм и мекият планински климат са осигурили не само прехраната на троянци, но и са благоприятствали за развитието на занаяти като овощарството. През първата половина на XIX век процъфтяват и други присъщи на троянеца занаяти като: абаджийство, горянство, грънчарство, дървостругарство, ковачество, стружнарство, кожухарство и златарство, които сами по себе си говорят за богатите традиции на този край.

Троян става официално град през 1868 година.

Развиващата се икономика на града намира своите пазари освен на троянската чаршия и на панаира при Троянския манастир, но и в далечните Цариград, Босна, Херцеговина, Сърбия, Брашов. Въпреки че е опожарен от башибозуците през 1877 година, Троян бързо се възстановява след Освобождението и се превръща в проспериращ град. Троянци могат да се похвалят и с това, че градът е електрифициран още преди Първата световна война и е третия град в България, след София и Пловдив, в който е имало електричество.
По това време някои от доказалите  се през годините занаятчийски работилници прерастват в индустриални  предприятия за металообработване и машиностроене, а други - в  дървопреработващи, кожарски, кожухарски, предприятия за вълнен трикотаж и килимарство.
С цветущото си занаятчийство и развиваща се индустрия, Троян и селата от околията, се налагат като главен доставчик по пазарите на България. Образцовото овощарство от своя страна справедливо прославя името на Троян, наричан “градът на сините сливи и вълшебната ракия”.
Тласък в развитието на града дава прокарването на жп линията Ловеч-Троян, завършена през 1948 г. Будните балканджии разбират, че тяхното бъдеще е във вярата и просвещението и талантливи майстори-строители създават в града и района великолепни образци на българската възрожденска църковна архитектура - през 1835 г. в града е построена църквата “Света Параскева”, а в Троянския манастир - църквата “Успение Богородично”.
През 1870 г. в Троян е основано народно читалище, в което 2 години по-късно с пиесата “Многострадалната Геновева” се слага началото на театралната дейност в града.
Не на последно място заслужава да се отбележи, че град Троян е родно място на бележити имена като: Иван Хаджийски (социолог и народопсихолог), проф. д-р Никола Шипковенски (психиатър), Марко Семов (родом от Видима, журналист, народопсихолог) и много други.